Лъжата в нас

...или ние в лъжата

Какъв живот живеем? И можем ли изобщо да се наречем щастливи? Днес сме тук, утре там....И никога не спираме на едно място... Вървим, тичаме, крещим, но винаги силно вярваме, че ще победим. Ще достигнем върха, извисяващ се над главите ни. И смятаме, че няма нужда да се борим, че всичко от само себе си ще се подреди според нашите очаквания и виждания. А ние ще оберем лаврите накрая, ще се усмихнем доволни и ще бъдем горди, че сме извървели пътя си....Каква заблуда! Та ние дори не пълзим към своето щастие. Просто стоим, а това не е достатъчно. То не стига....

Да бъдеш идеалист не е трудно. Просто трябва да се вкопчиш здраво в някаква идея и никога да не се отказваш от нея. Трябва само да решиш в какво ще вярваш, да прочетеш две книги, за да събереш познание по проблема, та да може да говориш с високопарни думи за своята мечта. А под тях да няма нищо....Идеализмът днес е болест, а не възвишено състояние на душата....Болест, която ни носи спокойствие. Една добре гримирана лъжа, облечена в модни дрешки и окичена със скъпи бижута, но все пак лъжа...

Ние градим света си върху измислици. Когато нещо ни липсва, впрягаме въображението си и го измисляме. Когато се чувстваме празни, запалваме огън и си представяме как топлота изпълва душите ни. Започваме да вярваме в съдбата и да й се осланяме като на Богиня. Слушаме хороскопи, гадатели и нагласяме най-малкото събитие според нещо, което някога сме чули. Така че то да отговаря на очакванията ни и да стане повод да се почувстваме щастливи. Живеем в лъжа, която бавно и сигурно се наслоява в сърцата ни...

Когато погледна в огледалото, виждам себе си. Стоя изправена с четка в ръка и грижливо сресвам косите си. И всеки път, заставайки пред него, аз виждам различните свои лица. Те никога не са едни и същи. Понякога дори не си приличат. Те са бледите отражения на душата ми. измамни и лъжливи. Аз не съм тази сянка на стената, сама създадох този образ за пред хората. Така те ме намират за интересна, а аз се чувствам доволна от себе си. Стига ми фактът, че ме ценят.....Но те ценят фалшивото в мен..... Лъжата, която години наред градих, лъжата, която накрая заблуди и мен самата. И вече ми е трудно да преценя каква съм в действителност. Не знам кое е истинско и кое фалшиво...Не съм сигурна, че искам и да знам. Защото, може би, когато премахнем измислиците от своите собствени същности, ще останат малки слаби и невинни същества. Или може би и те ще се размият сред лъжата....

Сега мечтая следващия път, когато погледна в огледалото, да не видя абсолютно нищо. Да нямам образ там, а да бъда само и единственно себе си. Искам най-после да се освободя от всичката натрупана лъжа в сърцето си. Искам да обичам и да мразя истински. Да усещам болката и щастието. Да не се страхувам от света. Искам да бъда себе си, дори само за един единствен миг!

***

Ако ми кажете, че не лъжете, то в момента го правите. Дори, когато се преструвате и подтискате чувствата си, казвате че сте обективни в преценката си, а всъщност сте напълно субективни, лъжете!

Този път реших да не разглеждам нещата толкова глобално, както правя всеки път, ще ви разкажа една история, в която се надявам да вникнете...

Представете си, че до себе си имате човек, на когото можете да разчитате, с когото се чувствате сигурни и е до вас от години. Мислите, че го обичате или поне така му казвате, когато е до вас ви липсва, или просто сте свикнали с него. И така си живеете... Месеците си минават, годинките се трупат, а вие сте млад човек и... ви се живее. Оглеждате се наоколо и не виждате нищо по-впечатляващо от вашия любим/а. Въпреки това усещате, че онази страст, с която сте го обграждали преди и с която той/тя ви е впечатлил/а, вече я няма. Тръпка, интрига... Те са само минало. Кръвта не бушува и дори не усещате как бият сърцата ви, когато се прегръщате. Рутина и спокойствие.

А сега си представи, че отиваш на море, но там си без любимия/та. Срещаш нова интересна личност, която ти дава всичко онова, което ти е липсвало с предишния/та. Обаче... искаш и двамата/двете! Представи ли си го? И какво правиш? Оставаш и с двамата/двете. От единия/та вземаш любов и страст, а от другия/та - спокойствие и закрила.

Ето един пример за това, че лъжеш. Днес ще признаеш, утре... все не ти стига смелост да споделиш с дългогодишния/та си приятел/ка. И тогава идват проблемите. Ти си си прав за себе си. Щом някои не ти дава нещо, го вземаш от другиго. А всъщност не осъзнаваш колко много грешиш и как лъжеш.

Всеки лъже, но и всеки би искал да научи истината, а не да слуша оправдания и извинения. Ами, тогава, защо не постъпите така, както искате да постъпят с вас? Защо е нужно да лъжем? Отговорът е много прост- самозащита или пък начин за постигане на дадена цел.

А сега си представи на тебе да ти изиграят подобен номер... Вкара ли се във филма?

Е, как е?