Комерсиализация на чувствата

скъпа дрункулка или вкусна кълка?

Истинските чувства никога не могат да бъдат комерсиализирани, макар че светът все повече ни доказва как всичко може да се превърне в пари, дори онова, което не си предполагал до вчера. Не остава нищо свято, като че ли у хората съществува някакъв див, необуздан стремеж ако е възможно всичко да се принизи, окаля и унизи. Зад всичко вече сме свикнали с недоверие да търсим нещо скрито, недоизказано и не много красиво и възхитително, а онези, които все пак вярват още в чистотата, добротата и искреността, са осмивани като романтици и старомодни наивници.

И любовта има незавидна съдба. Уж красив и невинен празник, на който влюбени от всички страни, народности и възрасти могат да изразят чувствата си като си разменят малки, но трогателни подаръци, а ето, че и тези жестове се превръщат в безогледна търговия и богатият избор на сърчица, бонбончета и плюшени играчки не е толкова с цел да имаш възможност да си избереш най-подходящото, най-сладкото и чаровно „дребосъче” от сергията, а далеч по-прозаична-да се приберат възможно най-много пари от наивните влюбени, които, поне в този ден не мислят колко дават, само и само, за да направят някого щастлив.

Вероятно и търговците имат известно право, нали и те трябва да живеят от нещо, а и тяхната работа не е лека. Докато ти влагаш някакви чувства в дреболийката, която купуваш, за тях тя е просто стока, един предмет, чието единствено предназначение е да се продаде и да им направи оборота за деня. И когато мъдро и компетентно те съветват какво точно да избереш, кое е най-подходящо за теб, докато изясняваш с тяхна помощ какво всъщност искаш, те ти прибират парите, без значение от твоя избор, желания или някакви си чувства.

И магазините, претрупани от стока, надхвърляща всякакви очаквания и въображение, понякога изглеждат тъжно и някак си и малко отблъскват, когато се замислиш, че хубавите малки неща може би не са работени с тази любов, която ти чувстваш и искаш да изразиш, а също с единственото желание да донесат печалба. А какво ли става с търговците, когато те самите избират подарък? Нали и те са хора, също обичат и до тях има някой, който ги обича? Дали понякога не се чувстват и малко тъжни и засрамени, че не даряват, а продават радост, надежда, любов?

***

Не знам за вас, но на мен вече не ми правят впечатление стотиците сърца и плюшени играчки, носещи посланието “обичам те”, които препълват магазините, щом дойде 14.02. Наистина, играчките са сладки и дори оригинални в някаква степен, но като цяло всичко е свързано с пари и по този начин някак се губи истинското усещане за празник. И без друго самите думи “Обичам те” се изтъркаха до немай къде, но и след като вече под тях има табелка “2 лева”, силата им съвсем отслабва. За мен да обичаш някого, се изразява във всичко, което правиш за него, но именно 14-ти (макар и католически празник) е датата, на която трябва да се празнува любовта, това е празник на чувствата, а не на скъпоструващите играчки, произведени в промишлени количества.

Вярно е, че пари се правят от всичко, но трябва ли чак дотолкова да комерсиализират “Св. Валентин”? Хубаво ли е човек да казва “Обичам те”, поднасяйки чаровна мечка, хванала червено сърце под мишница като основен начин за произнасяне на тези думи?

Ясно е, че подобни празници ще продължат процеса на комерсиализацията и, че това не може да бъде спряно, но не забравяйте, че истинският празник далеч не е в скъпите сърцевидни подаръци, а в самите хора и техните чувства.

***

Билборд до билборд. Постер до постер. Отвсякъде ни заливат ярки светлини и крещящи шарении, предлагащи вкусна и “полезна” храна, “маркови”дрехи, платен секс. В нет-а-десетки сайтове за запознанства. Влизаш, регистрираш се и попадаш в друг свят, който ти харесва. Всеки е анонимен. Всеки е себе си без задръжки. Чувства, разбира се има, всеки е подвластен на тях.

“Обичам те”-колко красива фраза, за жалост до болка изтъркана! Консуматорско общество в комерсиализирана среда. Сложни дълги думи. Пълни ми се сърцето, когато видя двойка влюбени на по 50-60 години, хванати за ръка. Вървят тихо. Нямат какво да си кажат, но са щастливи, доволни, спокойни, не са сами. Мисля си, дали ще мога да го усетя и аз някой ден?

Цензура, наказание, срам-имало ги е и преди. Не са гледали с добро око на късите поли, дългите, разпуснати коси, свободното поведение. Но колко ли е било сладко онова време, когато младите са късали от “забранения плод” тайно? Това е истинска романтика. А сега? Всичко, което пожелаеш, може да е твое. Интернет е най-ефикасния начин за комерсиализация на чувствата. В някакво списание четох статия по въпроса. Един мъж изразява раздразнението си от това колко време прекарва жена му във виртуалното пространство: “Когато се върне от работа, включва компютъра вкъщи и може да минат пет или повече часа, докато го изключи. В резултат на това бракът ни страда”.

Защо винаги търсим нещо ново, нещо повече от това, което имаме в момента? Стремеж към съвършенство или слабост? За да не бъдем сами, се вкопчваме в човека, който е пред нас и се самозалъгваме, че него сме искали винаги. А същевременно продължаваме да търсим идеала. Виновни и отговорни ли сме за желанията си или просто сме жертва на времето, в което живеем? Време, в което всеки купува и продава нещо-коли, трикотаж, любов...