Колко много ми липсва...

...ИЛИ ЗАЩО ОБИЧАМЕ И ТЪЖИМ ЗА НЯКОГО.

На пръв поглед няма какво толкова да ми липсва-имам стабилно семейство, покрив над главата си, чудесни приятели и се занимавам с нещо, което обичам. Но като се замисля… май не всичко ми е наред...

Липсва ми времето, в което не мислех за нищо. Бяхме една голяма компания и по цял ден бяхме навън, вечер се събирахме на пейките пред блока и правехме всичко-от люпене на семки до викане на духове… Липсва ми това безгрижие, това да нямам проблеми. Бяхме малки и някак си по детски искрени и чисти. Лицемерието не беше на мода тогава. Бяхме задружни и единни. Докато…пораснахме и всеки почна да се изгражда като характер, като личност. Сякаш на нейно Величество–Съдбата, й бяха останали само два съцеприятни характера и ги подари точно на мен и на най-добрата ми приятелка, другите се задоволиха с това, което беше останало. Искам да кажа, че не ми липсват самите хора, защото те вече не са същите, просто ми липсват годините прекарани с тях-безгрижни, весели и…неподправени.

“Колко ми липсва, начинът, по който нежно ме обичаш…”- имаше една такава песен. Както вече казах-малко или много пораснах и разбрах, че не всичко е толкова прекрасно и просто, както в песните, филмите и т.н., което за жалост е малко тъжно. Тъжно е, че като деца сме искрени и чисти и светът ни се струва някак си адски…дружелюбен, а когато пораснем, придобиваме много от онези ужасни черти и умения да лъжем, лицемерничим и т.н. Разбираме, че не всичко е розово, и че любовта е нещо много по-различно от пърхане на пеперуди в стомаха. Липсва ми това време, в което си мислех, че приятелството и любовта са сякаш застраховани от интриги и разочарования. Един човек беше казал, че първо идва страстта и след това уважението. Звучи ужасно сухо и дразнещо реално. Ами приятелството…за него ще продължавам да вярвам, че наистина съществува. Нека поне това чувство да не ми липсва. Смятам да запазя точно тази част от детското в себе си.

И на последно място, но не и по важност-липсва ми училището. Ако някой, който в момента учи, чете тези редове, може би ще се изненада, но съм сигурна, че тези, които са завършили скоро ще ме разберат. Липсват ми старите другари- мацките, които палеха цигари. Липсват ми тебеширения прах върху дъската и вечната врява около вратата, липсва ми преписването на домашни и използването на уменията ни все да се извиняваме на класни. Липсва ми…

Общо взето от всички етапи, през които съм преминала в живота си, ми липсва по нещичко-за съжаление невъзвратимо. Но се радвам, че съм успяла да изживея всичко и че съм разбрала на момента колко е хубаво. ”Младостта е прахосана като е дадена на младите” – много хубава мисъл, за съжаление повечето от младите я спазват. Но не и аз. И съм сигурна, че след време младостта няма да е едно от нещата, които ще ми липсват. А дори и така да се окаже, то ще е, защото съм я изживяла пълноценно и спомените ми от нея ще са хубави, а не защото съм я прахосала и искам да я изживея отново. 

***

 Колко много ми липсва човечността, състраданието, честността, любовта и какво ли още не, но най-много ми липсват истинските хора и неща. Защото в началото на 21 век живеем в лъжа. Мислим си че можем да обичаме, но малцина са онези които умеят да даряват човека до себе си с истински и безкористни чувства. Омръзна ми да чувам, че момчето е длъжно да прави подаръци на приятелката си, да я забавлява и да й плаща сметките в заведенията. Както ми писна да оборвам и всеобщото женско мнение, че красотата е от първостепенно значение, за да притежаваш готин пич. Къде останаха чуствата, човешкото в нас? Нима любовта е визия и пари? За някои може, но не и за човек като мен, за когото най-важно е душевното богатство, а не материалното. Липсват ми истинските приятели, защото знам че в даден миг, когато им стана неудобен, ще ме предадат. Мечтая за онази личност, с която макар и без пукната пара в джоба ще ми е леко на сърцето и усмивката ще озари лицето ми. Защото какво по-хубаво има от това да чуеш и усетиш значението на думите ОБИЧАМ ТЕ, винаги ще бъда с теб...?

Липсват ми човешките обноски, огледайте се! Влизаш в заведение-говорят ти на Ти и гледат да те оберат, а не да ти доставят комфорт и незабравими емоции. Други пък те гледат в очите и се опитват да ме уверят колко много ме уважават, но когато се стигне до доказване на думите се оказва, че е лъжа, позьорство, лицемерие. Наскоро се питах-ние хората реални или герои от измислени истории сме, и знаете ли до какъв извод стигнах? Колкото и тежко да ми беше достигнах до заключението, че сме се превърнали в безсърдечни машини, в чиито програми основно са залегнали егоизмът, лицемерието, уменията да се нагаждат към всякакви условия и най-много да лъжат, затова още в началото заключих, че живеем в лъжа. Ако трябва да бъдем честни, сами със себе си, колко пъти сме казвали на любимите си хора, че ги обичаме, а всъщност не сме го мислили и най-важно чувствали? Колко пъти дадохте пари на просяк и помогнахте на възрастен човек да се качи в транспорта или да му пренесете багажа? Ето това ми липсва! Простото човешко взаймоотношение по между ни, доверието и обичта.

***

Струва ми се, че вече не съм част от нищо и от никого, че съм забравена и съм забравила да обичам. Мисля си, че всичко е променено коренно, а всъщност само обстоятелствата са нови.

Вече не съм част от семейството, защото го нямам... Липсват ми онези вечери, когато се връщах в къщи и всеки разказваше какво е преживял през деня и с какво се е сблъскал, липсват ми и споровете, които винаги свършваха с усмивка. Баща ми и мама и вече порасналия ми брат - липсват ми, защото вече не сме едно цяло, а само част от миналото, в което всеки се оглежда и към което, макар и рядко, всеки от нас се връща.

Как искам отново да съм дете, да се усмихвам и да радвам родителите си само с моето присъствие. Искам отново да се чувствам сигурна и да бъда подкрепяна, да получавам съвети и да ме изслушват. Сега е късно! Вече съм поела по някакъв път и не знам дали е правилния. Не, че не ми харесва, просто не съм уверена в това, което правя. Не зная дали греша или вземам правилното решение.Чуствам се неуверена, защото съм сама. Дори, когато виждам родителите си, те вече не са същите, сякаш живеят в свой свят. Разбира се, не трябва да съществуват цял живот заради нас, но искам да ме подкрепят и да не ме укоряват, само, защото някога са правили моите грешки.

Не съм егоистка! Липсва ми разбиране. Онова, което семейството ти предоставя, когато си малък и плах. Семейството, което е до теб дори и сега, макар и вече по-зрял от вчера, и по-успял от онзи ден. Колко ми липсват неделните дни, тишината, палачинките, закуската пред телевизора. Аз и сега ги прекарвам така, но само защото съм свикнала. И въпреки това ми липсват. Нали не са същите?! Вече са тъжни и отегчителни, просто дни, в които лежиш като болен, ей така, без цел да станеш и да се усмихваш, просто недели. Казах ли ви, че не ги обичам?! Казах ли ви?

За какво ви споделям всичко това?! Просто, защото трябва да знаете, че се случва и в най-добрите семейства. Ей така, днес са щастливи и са заедно, а утре... никой не знае какво го очаква. Просто всичко свършва. Загубена кауза! Липсва ми обич, не любов-любов се намира. Липсва ми основа, върху която да стъпя и да се чувствам сигурна. Да знам, че не е от паянтовите постройки, които всеки ден се срутват. Просто ми липсва основата на моето детство, онази, върху която играех и се смеех, учех, падах, ставах. Семейството. Липсва ми!