Да простим

...защо не?

 

Кой може да се похвали с това умение? Нима дори след привидната прошка не остава раната, която никога не зараства напълно? Разбира се, че остава, а белегът винаги напомня за случилото се. Просто така сме устроени, дори добротата ни да не ни позволява да се сърдим дълго, злото рядко бива забравено, а ние се превръщаме в чиста проба артисти, и така.... цял живот.

Най-тежко е когато останат куп въпросителни, а страхът от разчоплянето на старите рани не ни позволява да говорим. Светът, в който живеем днес е направил взаимоотношенията между хората толкова сложни, че едва ли не сме обречени вечно да се лутаме сред съмнения. Да не говорим, че вече трудно може да се довериш на човек, особено касае ли се до пари, власт и всякакъв друг тип лична изгода, защото току виж са ти забили нож в гърба. Но не ме разбирайте погрешно! Не съм интроверт, който не се доверява на никого и гледа под лупа всеки, който се приближи до него. Точно обратното и това понякога доста ме изнервя. С всеки ден се убеждавам, че все пак трябва да имам едно наум, приказвам го на ляво и на дясно, но когато трябва да приложа теорията на практика, нещо просто се обърква. И не знам дали аз нещо съм сбъркана, но за мен всеки трябва да получи не само един шанс, а колкото му трябват докато успее да стигне до истината. Едно от нещата, които правят човека щастлив е възможността да е полезен на другите, и затова аз се старая да бъда такава за другите, давайки им безброи шансове да намерят правилния подход към мен. И това не съм го измислила аз, това се знае от поколения насам.

Мислила съм и друг път по този въпрос и за себе си вече съм решила. Да, бих простила и най-жестоката обида. Ако този, който я е нанесъл, истински съжалява и иска прошка, то защо да не я дадем? Щом пак се връща да я иска, значи държи на нас, нали? А че няма безгрешни, спор няма. В крайна сметка никой не знае колко време му е отредено на тази земя, най-безмисленото е да го губим в сръдни. Най-големият ни проблем е фактът, че не умеем да говорим и го правим все по-рядко. А как да се изяснят нещата, ако само си мълчим? Доста е трудно, наистина, но ако таим болката в себе си, с всеки ден нещата стават все по-сложни и безнадеждни. Няма смисъл да се мъчим така, като всичко би могло да е по-лесно.

И за финал, ще напиша една сентенция, която скоро прочетох в един тролейбус:

Да отвърнеш на злото със зло е животинско,

на доброто с добро-човешко.

Да отвърнеш на доброто със зло е сатанинско,

а на злото с добро-божествено.

 

***

 

...но не само на думи...

 

Да кажем двете кратки думи: „Прощавам ти” е сравнително лесно. Да простим наистина-това вече е трудно. За да го направим изцяло, за да простим не само с думите си, но и със сърцето си и да погледнем човека отсреща с възвърнато доверие, е нужна известна доза умение. За какво умение, обаче, става съпрос?

Със сигурност не за умението да се самозаблуждаваме или да прикриваме истинското си отношение към дадения човек. В случая ни е нужно нещо много повече, нещо, наречено способност да погледнем през очите на другия, да прозрем мотивите му и да го разберем, дори и да осъзнаем, че не е бил прав. Да простим е умението да приемем, че някой е сгрешил, но това в крайна сметка е човешко и не бива да коства едно хубаво приятелство например. Всичко това е много трудно изпълнимо, защото когато сме наренени и предадени не е лесно да спрем да наказваме виновника за това.

Едно време рицарите са се сражавали за честта си, всяка обида е значела дуел и всяка грешка е можело да бъде възмездена физически. В днешно време всичко това доста се е променило и има едно единствено място, където можем неограничено да наказваме съгрешилия-да го бием, обиждаме, унижаваме и омаловажаваме отново и отново-това място е душата. Не е чудно тогава, че когато сме засегнати се изисква голямо умение да се откажем от тази наша единствена възможност „да си го върнем” както подобава и да простим истински, отърсвайки цялата си душа от гнева и негодуванието насъбрало се в нея.

На мен лично понякога ми е много трудно да прощавам, особено когато виновница за „поразията” съм самата аз. Иска ми се да можех по-често да се погледна отстрани, да си кажа едно истинско „Простено ти/ми е” и да спра да се самонаказвам, защото да простиш не е равнозначно на това да се примириш. Всичко зависи от нашите действия след изричането на двете простички думи и от това, дали си имаме едно наум, че утре можем и ние да сгрешим.

 

***

 

…умение или примирение?

 

Понякога не е лесно да простиш. Една известна народна мъдрост гласи: “Тежка рана се забравя, но тежка дума не се забравя”. И наистина, физическото страдание често пъти се понася по-леко, от колкото духовното, което понякога оставя незаличими следи в съзнанието на човека. Има думи, които никога не можеш да забравиш, от които боли толкова много, че приятелства и връзки се разпадат завинаги. Или остава усещането, че нещо много красиво безвъзвратно е отлетяло и нищо вече няма да бъде същото. С течение на времето онези “тежки думи” се връщат отново и отново в мислите, за да те тровят и озлобяват, а с тях идва и омразата и желанието да си върнеш със същото на този, който те е наранил, за да не бъдеш само ти в неизгодна позиция. Известна е и друга мисъл: “Око за око, зъб за зъб”, а също и че “Каквото посееш, това и ще пожънеш”. Всичко това показва, че ние, хората, като че ли сме по-склонни да отвърнем на онова, което са ни дали, със същото, да отмъстим за стореното зло, но вроденото ни честолюбие и гордост не позволяват лесно да простим, а още по-малко да забравим несправедливостта и обидата.

Малко се замисляме понякога за силата на словото, за собствените думи, които не изчезват безследно в пространството, а достигат до “адреса”, на който са пратени и ние не само нямаме повече контрол над тях, след като вече е казано и направено, не можем да върнем времето назад и да си вземем думите обратно, а и трябва да понесем последствията от грешките си. Много често динамичният начин на живот те кара да правиш нещата толкова бързо и почти несъзнателно, че рядко си даваш сметка за въздействието си върху останалите. И когато решиш да се огледаш около себе си, внезапно откриваш с изненада неща, за които не си и предполагал, че биха могли да се случат, не си ги и пожелал, но е вече късно за промяна и извинение. Толкова са крехки взаимоотношенията между хората, че една не особено тактична дума може да преобърне целия ти живот, а дори да простиш, винаги остава усещането, че това може би ще бъде началото на дълга серия от прошки, които ще ти се наложи да даваш, а “опростеният” ще свикне да ги иска, защото така му е удобно, без да ги цени истински и да се разкае, да се трогне и промени към добро.

Мисля, че неслучайно в календара има празник, посветен специално на прошката, когато всички ние взаимно си искаме и даваме извинение за малки и по-големи прегрешения през годината. Той само показва колко ценен акт е прошката, как без него няма милосърдие и доброта, а общността е невъзможна, защото човек живее не само за себе си, но и за хората, а съжителство в постоянна вражда и отмъщение просто е невъзможно. Да простиш е висша форма на великодушие, но и не всеки около теб и не всичко, което ти причиняват заслужава такъв жест. Понякога това великодушие ти създава лошата слава на доверчив и наивен човек, когото можеш да лъжеш, колкото искаш, без угризения. Ако имаш усет за хората около себе си, ти сам ще знаеш кой заслужава да му простиш, защото никoй не е безгрешен, и на кого е задължително да обърнеш гръб с чиста съвест, защото откровено грубите, злонамерени хора не трябва да бъдат толерирани, а ти да бъдеш просто поредната им жертва. По-добре е да имаш по-малко приятели, но да бъдат изпитани и да знаеш, че въпреки “треските” в характера си, те са и ще бъдат до теб и знаеш какво можеш да очакваш от тях, отколкото кръгът от познатите ти да се разширява с бързи темпове, но повечето да са с теб заради някаква изгода, а зад гърба ти да те предават. Или пък, за да не отблъснеш грубо някого, да се унижаваш и да правиш прекалено много компромиси със себе си. Случва се и от страх, от самота вместо да сме сами със себе си да бъдем с някой друг, но... още по-самотни. И тогава, вместо умение и великодушие, прошката ни просто губи висшия си смисъл и се превръща в примирение, в слабост, която те проваля и убива, понякога и буквално. Защото не всеки е способен да обърне и другата “страна”, когато го ударят, както ни учи християнството. Но и не можем да позволим да стъпчат достойнството ни, единственото ни истинско богатство. Научете се да прощавате, но правете разлика между нея и примирението!

 

***

 

Казват, че да се греши е човешко, и че трябва да си прощаваме, но често пъти хората не се вслушват в това и не дават прошка на провинилия се пред тях. Често пъти в невръстните си години човек се разочарова от хората, които го заобикалят, и това е плод на техни грешки спрямо него. Обикновено му се налага просто да се примири и продължава да живее живота си както досега, опитвайки се да не обръща внимание на случилото се. Не мисля, че това е начин да простиш, прощаваш не когато си затваряш очите, а когато наистина повярвяш в човека срещу теб и не забравяш случилото се, а просто вече то не те наранява, тъй като му имаш доверие.

Често пъти хората не искат да признаят собствената си грешка и каквото и да правиш не можеш да ги убедиш, в случая няма за какво да простиш, тъй като грешка на практика няма. Дали тогава не ни остава само примирението? Факт е, че никой близък не ти желае злото, но често в опита си да ти направят добро се случва точно обратното. Да обвиниш човека срещу теб, заради това, че според него ти прави добро е невъзможно, но трябва ли да се примириш. Старите хора казват, че "на вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата". Приятелите ни често се случва да ни правят неприятни изненади, защото според тях така трябва да е, и затова сме склонни да се примирим и да се успокояваме с това, че е било за наше добро. Когато последствията падат върху един човек, то той е длъжен да направи сам избора си и да не дава другите да решават вместо него, дори когато не му желаят злото. В крайна сметка няма безгрешни и затова никой не може да гарантира, че ще направи най-доброто. А това само по себе си значи, че никой не дава правото на един човек да се бърка в живота на друг, вземайки решение от негово име, все пак истината е въпрос на гледна точка, нали? Затова според мен в подобни случаи примирението не е правилният избор, не е и вид прошка.

Веднъж разсърден човек много трудно прощава, всъщност по-често се налага да мине време и той по-скоро забравя за случката. Прошката макар и често да прилича на забравяне или примирение в основата си е нещо много различно. Да извиниш един човек означава и той да признае грешката си и не да я забравите, а да я оправите, ако е възможно, и повече да не се повтаря.

Да умееш да прощаваш, но да го правиш така, че да не е наивност, е наистина голямо умение. Умение, без което трудно човек може да постигне нещо значимо в живота си, особено в духовен план. Всеки човек прави грешки и това е неизбежно, затова прошката е неделима част от човека, но когато тя е във вид на примирение последствията са съвсем различни и далеч не толкова добри, колкото при истинското даване на прошка. Докато човек не се научи да прощава, то той никога не би могъл да разчита на това другите да простят грешките му, а те рано или късно ще дойдат.