Бедствията

...сближават ли ни те?

Хората са странни същества, надарени със способността да съчувстват, съпреживяват, обичат, но също така и да мразят, ненавиждат, отричат. В този напрегнат свят, в който живеем, ни се налага да бъдем егоисти, за да оцелеем. Но това в никакъв случай не означава, че забравяме за истинската си добродетелна същност. Просто я оставяме настрани, защото в ежедневната битка, наречена живот, тя често се оказва слабост. Има неща, дълбоко покъртителни неща, които сякаш те съживяват, позволявайки ти да бъдеш пълноценен човек.

Това лято се оказа доста злощастно за много българи. Проливни дъждове заляха страната и наводниха хиляди къщи, разрушиха мостове, диги. Язовирите на много места в страната преляха, ЖП линии бяха “пометени” от невижданата стихия. Толкова хора останаха без домове, десет души даже загинаха... А държавата?! Ами политиците бяха заети с това, кой ще състави правителство и не обърнаха огромно внимание на бездомните хора. И кой остана да се погрижи за бедстващите? Сънародниците им, които с отворени сърца им подадоха ръка. Някои дариха своите къщи, за да осигурят подслон на семейства, други пратиха спасителен SMS или просто отделиха сума пари и я внесоха в откритите за това банкови сметки, с надежда да помогнат...

Ако се върнем малко назад и си припомним последната Коледа, ще видим пак множество жертви и разрушения в много по-големи мащаби. За какво говоря?! За цунамито което връхлетя Шриланка, за болката и нищетата, която остави след себе си, за проваления за мнозина празник, за наказанието на съдбата. Реакцията на хората по целия свят беше подобна. Събираха се средства, дрехи и всичко, което би могло да се окаже в полза на пострадалите. Но едно нещо много ме възмути и аз до ден днешен не мога да си го избия от главата. По новините даваха интервю със завърналите се от мястото българи. И един мъж каза, че са имали предложение да се върнат веднага след случилото се в България, но те останали и прекарали страхотно....Това ме накара да се почувствам унижена и да се засрамя, че подобен човек ми е съгражданин. Защото в съзнанието ми не се побира как можеш да се забавляваш сред ужаса на местните хора, пък и на всички почиващи там. Колко безсърдечен трябва да бъдеш, за да продължиш да се смееш, докато хората плачат...
И още по-назад във времето... загиналите при катастрофа в Сърбия български деца.... отвлечените български шофьори... убитите в Ирак български войници... дискотека “Индиго”... самолетите, които се разбиха в двата търговски центъра... и прочие и прочие. И макар че за всичко това виновни сме ние хората, то предизвика също толкова масова реакция колкото природните бедствия. Даже може би и повече. Никога няма да забравя лицата на родителите на българчетата, които толкова рано напуснаха този свят, нито пък болката в сърцето ми и скръбта за тях. Няма да забравя и вида на събарящите се пред очите ми небостъргачи, страха дали ще оживеят нашите съграждани в Ирак.... И ако сега изправена пред вас, трябва да кажа дали бедствията ни сближават, ще викна с цяло гърло ДА!!! Защото въпреки жестокостта на този свят, на на с, хората, ни е останала едничка последна сила – да съпреживяваме. Жалко е, че се събираме именно около лошите неща, а в щастието си оставаме сами. Тъжно е, че си помагаме само когато имаме огромна нужда, а в ежедневието си се блъскаме един в друг. Не мога да обясня този феномен, но може би по пътищата на тази земя, ни се отдава шанс да спрем, само когато не можем да си затворим очите и да продължим. Защото не можеш да кажеш, че не си видял разрушените къщи, счупените мостове, гробовете на загиналите. Просто това се усеща и без да имаш желание да отваряш очи. Хора сме... със сърца. И се радвам, че въпреки всичко, има малко човещинката в тях. Надявам се, че винаги ще бъде така и всеки път когато някой падне, ние ще му подадем ръка, за да продължи.

Историята на човечеството е съставена от множество възходи и падения. Хиляди инциденти и злощастни събития са оставили своя отпечатък върху книгата на нашето минало. Но както виждаме от самата история... ново начало винаги има и пътят пред нас никога не огасва. Загубим ли светлинката, която ни води, загубим ли желанието да крачим напред, винаги ще се появи някой, с голямо сърце и чиста душа, който да ни хване за ръката и да влее в нас частица от собствената си жизнена сила.

Иска ми се никога да не се налага да пращам SMS, за да помагам. Иска ми се просто да не се случват повече лоши неща. Но това е едно нереално и глупаво желание. Защото природата е най-непредсказуемото нещо на този свят и ние никога не бихме могли да знаем какво ни готви за утре. Нека поне запазим в себе си вечно жива способността да съчувстваме не само на думи и да бъдем хора, да подадем ръка и да помогнем...

***

Нищо не сближава хората повече от общото нещастие. Дори най-голямата радост. Което е доста жалко и не говори добре за човешкия род, но си е самата истина.

Бедствията, които ни споходиха в подследно време би трябвало поне да ни накарат да се замислим. А има много неща, над които се налага да се размишлява поне от време на време, най-малкото за да не загубим безвъзвратно тази така важна наша способност – да мислим. Не мога да отмина факта, че може би липсата на такъв процес у когото и когато трябваше да го има, може би доведе до кризисната ситуация днес в почти цяла България и в над 15 общини. Но вероятно всеки един от вас е достатъчно добре осведомен за обстановката и ако продължа, страхувам се, че няма да ви кажа нищо ново.

Може би ще е по-добре да погледнем ситуацията от друг, чисто човешки ъгъл и поне за малко спрем да мислим за политика. Все пак сме обикновени хора, които са принудени да се справят с едно ново за тях бедствие, различно от тези, които ни спохождаха досега.

Изглежда е нужно да се случи нещо подобно, за да се събуди човешкото в нас и иначе доста закърнелите ни сетива да се изострят. Когато видиш толкова много разруха около себе си, най-нормалното би било да пожелаеш да помогнеш на човека до теб и да преодолеете заедно нещастието. Никога няма да забравя абсурда във филма „Титаник”, когато нашите главни герои тичаха из потъващия кораб, а в този момент лошият ги гонеше и стреляше с пистолет по тях. В реалния живот това не си го представям. В подобни ситуации инстинктът за самосъхранение надделява над всичко и така трябва да бъде.

Искрено се надявам, че и в нас се е пробудило човешкото след нещастията в последно време. Сега наблюдаваме как около нас нещата се разрушават, което е жестоко. Появиха се редица кампании за дарения, отвориха се много банкови сметки, изглежда все пак доброто не е напълно изчезнало. Но веднага се появиха онези далавераджии, които гледат да спечелят от всяка ситуация, дори от чуждото нещастие. Плъзнаха фалшиви представители на Червения кръст да искат помощи за семействата с наводнени домове. И се чудя какъв човек трябва да бъдеш, за да постъпваш по този начин? Или напълно безчувствен, или напълно отчаян... не знам. Знам само че няма да е лошо човек да се замисли колко лесно е да загубиш всичко, което имаш и колко добре би се чувствал когато помогнеш на някого да си го върне.

Когато преди две-три години, не си спомням точно, подобни наводнения споходиха Централна Европа, си помислих: „Боже, ако това тук се случи, не знам как бихме се оправили!”. Ами, то се случи, а ние се мъчим да се оправим по някакъв начин. Начинът е един – да си помагаме. Както и да е, важното в случая е наистина да се събуди човек и ако потопената къща на съседа не го направи, не знам какво би могло. Може би неговата... Ако си помислите колко посредствено е всичко, как лесно се руши и колко трудно се създава, ще видите че сега е моментът да сме хора и да докажем че не сме тук просто ей така. Няма такова нещо, ние сме част от голямо нещо и трябва да бъдем достойна частица.

Бедствието може да се прояви по различни начини. Днес е наводнение, утре може да е заметресение, а после някое оръжие. Никой не знае какво следва, но се знае едно: ако хората се подкрепяха помежду си, щяха да бъдат много по-силни. А сега трудно може да се каже, че го правят.