Живот в метална кутийка

...За близките с любов

Понеже съм родена и вече 17 години живея в един великолепен крайдунавски град, аз често пъти слизам на кея и гледам отминаващите кораби. Много пъти съм се чудила какво ли е усещането да живееш и работиш на една метална кутийка. Въпреки, че баща ми вече 5 години работи на кораб, аз не бях прекарвала и ден с него, на работното му място. И ето, че това лято ми се отдаде тази възможност и аз още дълго време няма да забравя това си приключение.

Първото нещо, което ми направи впечатлние, когато се качвах на кораба бе, тънката дървена дъска, която свързваше палубата с понтона. Безмалко щях да падна крачейки по този измислен мост..., но реших, че ще свикна. Така и стана. Всъщност не съвсем, защото капитанът реши да приближи повече кораба, за да не се страхуваме със сестра ми като минаваме, за което му благодаря. Другото интересно нещо бяха праговете на всички врати – стигаха ми до коленете и се налагаше да марширувам като войник на борда. Иначе беше страхотно....стига да прекараш там само 5 дни. Защото добре знаех, че баща ми вече не намира нищо интересно в малката метална кутия, където волно или неволно преминава живота му. Малката каюта, която за мен бе напълно достатъчна, него го задушаваше. А възможността да ловиш риба, когато искаш, да се качваш на капитанското място и да гледаш пенещата се вода на Дунава ми се струваше невероятно. Малко хора имат шанса да видят как се прикача към теб друг кораб и колко усилия изисква понякога правенето на една единствена маневра. Радвам се, че и аз станах свидетел на това.

Тъжно ми е, че като се замисля, установявам как целият този кораб се превръща в затвор за екипажа му, който не може вечно да се забавлява от малките неща, които на мен ми се сториха приятни. Още повече, когато семействата им са далеч... Защото в един момент красотата на величествената река губи своето очарование и ти я намразваш. Кой би могъл да обича нещото, което го дели от най-скъпите му хора. Кой?!

Сега гледам отстрани корабите минаващи по реката и се сещам с радост как всички сядат заедно около масата за вечеря, гледат телевизия и се смеят, но и как същите тези хора работят усърдно, за да изкарват прехраната си. Мога да кажа, и вярвам никой няма да отрече думите ми, че са се правърнали в едно мини-общество и колкото и да се дразнят един-другиго понякога, те винаги остават заедно. Свързва ги нещо силно – необходимостта да работят, за семействата си.

Искам да благодаря на баща ми за прекрасните 5 дена на борда на кораба и да му кажа, че винаги много ще си го обичам. А на вас, скъпи мои приятели, искам да пожелая да имате шанса да се докоснете поне веднъж до това вълнуващо изживяване, защото си заслужава!!!

***

Отварям шкафа в стаята ми и оттам изкачат всякакви кутийки: големи кутийки, малки кутийки, кибритени кутийки, пластмасови кутийки, кутийки за очила, кутийки с клечки за уши, метални кутийки, кутийки с... чакай!

Метални кутийки ли? Взимам побелялата от прах метална кутийка от дъното на шкафа. С какво ли беше пълна тази кутийка? Бавно повдигам капака на кутийката и всичко се забулва в облаци прах. Сред тези облаци се забелязват някакви пожълтели листчета. Интересът, с който започвам да разглеждам съдържанието на кутийката, е голям. Ето ги камъчетата от Мусала и Олимп, до тях е еделвайсът от Стара планина. Колко глупава съм била, че съм го откъснала! Малко вляво съм аз, заобиколена от съучениците ми. Показва се и една бележка „Искаш ли да ми станеш гадже?” с почерка на второкласник. В дъното има и няколко скрити контролни с не много благополучни резултати. Ето и кичур от косата ми, когато беше червена. Бърникайки по-навътре, изведнъж нещо като прозрение нахлува в главата ми. Всичките тези неща са живота ми, животът ми резюмиран и събран в една метална кутиийка.

Колко е странно, но същевременно и интересно да видиш живота си, там, в една нищо и никаква кутийка, покрита с прах на дъното на шкафа. Но защо вече не слагам неща вътре? Нима съм спряла да живея? Не, отговорът е, защото съм порастнала, защото, за съжаление, малко по малко изгонвам детето от себе си. Онова дете, което толкова се е страхувало, че един ден ще заживее в света на възрастните, че е събирало всякакви на пръв поглед непотребни джунджурии с мисълта, че те винаги ще си седят в металната кутийка и ще напомнят на големия човек колко е хубаво да си малък.

Мисля, че всеки има нужда от една такава кутийка, която да пълни, докато се чувства, че е дете. По този начин може да разбереш какъв живот си имал. Ако кутийката ти е голяма и пълна – поздравления! Ти си щастливец – прекарал си дълги и весели години в безгрижие. Ако не – повече късмет в света на възрастните.

За съжаление съм пропуснала да изпия хапчето на Пипи Дългото чорапче против порастване и сега съм повече в света на големите, отколкото в този на малките. За щастие аз имам своята метална кутийка, която да ми напомня за детския ми безгрижен живот, а вие?