Аз дадох

станах част от историята

Докато четат тези редове, много хора сигурно биха помисли, че ги пиша просто защото някои иска това от мен. Всъщност аз за първи път в живота си имам потребността да изразя нещо писмено.

Дълги години съм си мислила, че това да правиш нещо за другите е като да развиваш собствената си личност и е някакво подсъзнателно желание да бъдеш забелязан и значим. Но моята философия за това днес не ми се вижда толкова конкретна и добре обяснена. Да, аз все още вярвам по онзи наивен начин в доброто у хората, но съм убедена, че за да го окриеш не е необходимо да ровиш някъде дълбоко в душата, а просто да провокираш реакция, която да доведе до нещо хубаво. Аз бях провокирана от идеята да мога един ден, когато покажа Голямата базилика в Плиска на свои приятели или на децата си след години да кажа: “Ти знаеш ли, че аз съм чистила тези камъни, когато бях на 20?”. Сега се усмихвате, нали? А може би някои си мислят “к’во от т’ва”. Нищо това е просто една алтернатива на това да правя кафе 10 дни повече. Вече за всички е ясно какъв бе моя избор. Отрази ми се невероятно. Преди да започна да пиша се чудех какво да кажа, а ето сега сякаш пръстите ми сами натискат клавишите.

Какво дадох? Нищо, което всеки един от участниците в бригадата да не е дал и същевременно нещо много значимо – частица от себе си. Всички ние сме много различни, но няма някой от нас, който да не е дал всичките си сили на обекта, цялото си остроумие и чувство за хумор по време на създаване на "бригадирския фолклор" и т. н.

Странно е как за 10 дни можеш да се привържеш към непознати, заради една идея. Всеки един от нас остави по нещо от себе си у другите. Как тогава да не се усещаш различен – по-добър, по-зрял, по-мъдър…?

Знам със сигурност, че вече няма да съм същата, когато някой ме нарече “Гъбка” или “Гъбата”, когато видя много стъпала или обрасъл с трева исторически паметник и т. н. Аз дадох спомени на хората, с които живях и работих по време на бригадата, спомени за величието на историята и красотата на сътвореното от предците ни през вековете. Дадох нов живот на Голямата базилика и ново начало на себе си, ставайки част от историята. Някъде там сред руините намерих отново причината да уча история и надежда, че един ден ще мога да помагам за развитието на тази наука, дори само като преподавател в училище.

Май започнах да ставам прекалено емоционална и отивам към това, което исках да избегна умишлено и по тази причина спирам преди да стана прекалено сърцераздирателна. Само едно искам да кажа за финал на всеки, които чете това:

Дайте нещо от себе си! Ще ви хареса! Уверявам ви!

А на всички участници в бригадата благодаря за търпението, доброто насроение и хубавите спомени. Радвам се, че ви опознах и станахме приятели!

До нови срещи!