Инструментът балалайка се споменава за първи път в официален документ на руската държавна власт от 17–и век. Това е времето на цар Алексей Михалкович, известен още като "Тихият". Този цар е пословичен с ненавистта, която изпитва към руската народна култура; стига се дотам, че е издаден царски указ, с който се забраняват всички руски народни музикални инструменти, а всеки, който свири на тях е бичуван и изпратен на заточение. Така балалайката става печално известна като забранения инструмент на трудолюбивите селяци.

Към края на 17-и век "културните" гонения секват, за да доведат в началото на следващия век до един истински разцвет на балалайката. Тя става изключително популярен народен инструмент, като с нея вече си служат не само младите мужици, стремящи се да впечтлят девойките, но също така и придворни музиканти и композитори.

Безспорно най-голямо значение за развитието и разпространението на музикалната култура на този специфичен струнен инструмент има руският земевладелец Василий Андреев. Той чува един от своите слуги да свири и остава учуден от чувствителната експресия на балалайката. Василий Андреев помолил слугата му да го научи да свири и започнал да трупа опит и впечатления. Така музикалният аристократ достига до заключението, че балалайката има ненадминати звукови качества. На сцена Андреев се качва със своята балалайка през 1886 година. Концертът му в Санкт Петербург става сензация – вестници, списания, тълпи – всички обсъждат събитието. Припечелените средства дават възможност на Василий Андреев да поработи върху външния вид и акустиката на балалайката – така се ражда цяло семейство от различни по размер инструменти, създава се и ансамбъл, наречен "Аматьори на балалайката". Концертите на ансамбъла жънат невероятни успехи. Същевременно за да разпространи своето изкуство, пряко свързано с руската национална култура, Андреев започва да учи младите войници от гарнизона на Санк Петербург да свирят на балалайка; нещо повече – той подарявал на всеки даровит ученик по един изкусно направен инструмент, за да го носи вкъщи и да радва хората. Така балалайката добива още по–голяма популярност в страната, като в началото на 20–и век само в Петербург има най–малко 20 хиляди професионални музиканти, свирещи на този инструмент.

Благодарение на делото на Василий Андреев и неговите верни последователи - Борис Троянски, Александър Доброкотов и Николай Oсипов, балалайката е забелязана от някои бележити композитори. През 30–те години на 20–и век С. Василенко създава " Концерт за балалайка и симфоничен оркестър"; М. М. Иполитов композира симфонията "Младите се събират"; създадени са редица сюити и други произведения за изпълнение от балалайка. Тези творби свидетелстват за значението на този инструмент и му отреждат заслужено място на сцената.

Днес балалайката си остава предимно в границите на руската държава като част от културата на нейния народ. Звученето й обаче е познато, защото е популяризирано в стремежа на руските композитори да разпространяват своите традиции и да задоволяват музикалните желания на разнообразната аудитория. Съществуват и чуждестранни експериментатори, които търсят ефекта на изразителната мелодия на балалайката, но като цяло този инструмент си остава запазен знак и постижение на руския народ..

Снимков материал: Интернет