interview@svetu.com

 
 

Интервю с худ. ръководител и гл. диригент на Детския хор на БНР

акад. Христо Недялков

по случай 45 години от основаването на хора.

 

Музиката е неразделна част от живота на хората. Тя изисква много труд и себеотдайност, но също така носи огромно удовлетворение. Академик Христо Недялков - действителен член на БАН е ярък представител на нашата творческа интелигенция. От дълго време той внася своя голям принос в изграждането на на националната ни култура, в популяризирането на българското музикално изкуство по целия свят. Създаденият и ръководен от него вече четиридесет и пет години Детски хор на БНР е представял България с голям успех на редица международни културни форуми, фестивали и конкурси, концетрирал е в около тридесет страни на четири континента.

Първият ми въпрос или по-скоро молба е да се представите и да кажете това, което искате да знаят нашите млади читатели за Вас. Какъв сте? С какво се занимавате?

Казвам се Христо Недялков Христов. Недялков е второто име, бащиното ми име, но от много голямото уважение към моя баща пожелах да се именувам на неговото, да поживея с неговото име. Затова съм известен като Христо Недялков. Аз съм български музикант, български диригент, хоров диригент, композитор и това съм учил. Завършил съм Държавната музикална академия и с това се занимавам през целия си живот. Аз съм един от малкото българи, които работят това, за което са учили.

Роден сте през 1932 г. в китното предбалканско градче Дряново. Какъв бяхте като дете и ученик, по какво се увличахте и какви бяха любимите Ви занимания и интереси?

Дряново е едно чудесно градче. Баща ми беше железничар. По това време единственият завод в България за производство на вагони – наричахме го “вагонената фабрика” беше в нашия град. Баща ми работеше като майстор- дърводелец. Едно време ние се возехме във вагони с дървени пейки, не както сега - с меки седалки. Баща ми точно това работеше – изработваше дървените пейки за пътническите вагони. Защо ви разказвам за него? Защото още някъде 38-ма, 39-та, 40-та година на миналия век, когато аз съм бил 6-7-8 годишен, тези мъже, железничарите, си организираха мъжки хор в Дряново. Баща ми ме водеше понякога на репетициите на този хор, които ме впечатляваха безкрайно много. Тогава аз нямах къде да слушам музика - тъй като съм от бедно семейство, в нашата къща още не беше купено радио. Да не говорим, че нямаше магнетофони и телевизия. Така че, за да слушаш музика, трябваше да го направиш на живо - да отидеш в зала на концерт, в читалището, или на репетиция на някои, които се готвят да направят концерт.

Което означава, че тогава е била и по-стойностна музиката?

Разбира се. Всичко беше на живо. Отивам аз там, сядам отстрани, слушам тези около 30-40 мъже, които пеят на тригласно, четиригласно. Слушам песните на Добри Христов, на Емануил Манолов, на Ангел Букорешлиев и на много други тогавашни майстори на голата музика. Тази хармония много ме впечатляваше и аз заобичах всичко това. Баща ми беше един от основателите на този хор - той пееше хубаво и вероятно аз съм наследил тази дарба от него.

Когато започнах училище, учителят ми ме откри, че мога да пея хубаво и на забавата преди всяка родителско-учителска среща, аз трябваше да пея по някоя песен, да свиря на устна хармоничка или на мандолина, на което се бях научил да свиря сам. И когато станах ученик в горния курс, аз сам създадох детски хор в гимназията на родния си град. Той имаше много голям успех и даже на окръжния фестивал във Велико Търново зае първо място. От това време имам много интересен спомен. Търновски окръг се състои от петнадесетина градчета, като Дряново, Трявна, Севлиево, Търново, Горна Оряховица, Полски Тръмбеж, Лясковец, Златарица, Павликени. От всеки град беше дошъл хор, за да се състезава в Търново и всеки хор се дирижираше от учителя по пеене в съответното градче. Само дряновският хор се дирижираше от гимназист-ученик. Това беше много интересно и когато нашият хор излезе на сцената, в салона нямаше къде игла да падне - всички се бяха натрупали да видят, как така не е учителя по музика, а гимназист. И от тези тринадесет хора, които се състезаваха, на дряновския, с диригента - гимназист дадоха първото място, единственото първо място, с право да се яви на републикански фестивал в гр. София.

А липсват ли Ви сега тези години? Виждам, че имате много добри спомени, които ви карат да се усмихвате. Липсват ли Ви сега тези години, децата и хората?

Лиспват ми, разбира се. Вие ще се сетите за мен след петдесетина години, когато станете на моята възраст. Тогава ще разберете, вашето детство колко ще Ви липсва - толкова ми липсва сега и на мен. Дори и да не е било много розово, то на всеки нормален възрастен човек му липсва деството.

Имали ли сте кумири и кои бяха те тогава, във Вашето детство и с какво Ви привличаха?

Аз не бих могъл да си спомня сега какво точно ме е привличало. Знам, че кумир ми беше музиката, привличаше ме музиката, привличаше ме пеенето и затова като ученик пожелах да следвам Музикалната академия. В последните две години от ученическите си години започнах да се готвя.

Вие не можете да си го представите! В малкото градче Дряново имаше едно пиано, а аз трябваше да се готвя за Музикалната Академия в София, защото се държеше изпит по пиано. То се намираше в гримьорнята на читалище “Развитие” , но нямаше преподавател. И какво правех аз? В 13:00 ч взимах влака за Търново и отивах на урок по пиано. Там имаше преподавателка, която много ме уважаваше и оценяваше моя труд. Много искаше да ми помогне и разбира се, успя да ми помогне. Уроците по пиано бяха два пъти седмично. В другите дни пък, майка ми ми даваше две чанти, които беше ушила от плат - в едната чанта бяха нотите, а в другата - няколко цепеници дърва, подпалки, кибрит, хартия, за да запаля печката. в гримьорната на читалището. А там – студено, защото не е палено от седмица. Печката беше от тези, които се наричаха по онова време - “циганска любов” - или тенекиено кюмбе. Запалвам го с дървата, които си нося от къщи, размразявам си пръстите и сядам да си уча уроците, да се готвя за Музикалната академия.

Казват, че студентските години са най-хубавите в живота на човека. Споделете ни любими моменти или случка от времето, когато сте бил в Държавната консерватория.

Всичките тези години бяха една мечта. Аз постъпих през 1951 г.и за щастие точно тогава за първи път се организира хорово-диригентски клас в Академията. Държах допълнително изпити за него и ме приеха. Там бях при известния български хоров диригент и композитор проф. Георги Димитров – един разкошен преподавател, който ни “даде професията в ръцете”, който ни научи да станем диригенти и всички ние от първия хорово-диригентски клас успяхме по-нататък в живота, всеки намери своя ниша и всеки постигна успехи. През 5-те години, в които следвах в Музикалната академия учих при двама разкошни преподаватели. Пеене - при проф. Елена Ангелова Улукин - най-добрата тогава и дирижиране, вече Ви казах при кого. Разбира се, също и при проф. Парашкев Хаджиев, още едно известно име. Имаше и други, да не ги изреждам сега всичките, но те бяха кумири за нас. Освен това, като студенти, нашият професор ни вреждаше, да отиваме на генералните репетиции на операта, на филхармонията. Тогава успях да слушам Васко Абаджиев, цигуларя, едновремешния Абендрот – диригента и известни по това време български и чужди оперни певци. Срещал съм се с Арам Хачатурян от Русия, с Давид Ойстрах. Това са незабравимите моменти от следването ми – срещите с тогавашните големи музиканти.

Знаем, че пишете и песни. Коя е най-известната, която по-младите знаят?

Ами, има една емблема, тя е по-скоро емблема на Детския радиохор, а не на мен като автор, защото всеки знае тази песен и вие я знаете, и вие сте я пяли, обаче не знаете кой е композиторът й. „Над смълчаните полета, пеят медени звънчета” или „С червените ботушки потропва Дядо Мраз”. Виждате ли сега, ми това са мои песни - всичките тези – писал съм за малки и за големи.

А някоя конкретно свързана със събитие от Вашия живот?

Посветил съм песни на сина си като беше малко момченце, посветил съм песни на някои хорове, за които съм писал и т.н.

След завършването на Музикалната академия постъпих тук - в Българското национално радио като музикален оформител в детския отдел, защото обичам да работя за децата. Тогава създадох някои песни. Тези, които Ви цитирах са създадени в този период - между ’57-ма и ’60-а година. Тогава голямата актриса Славка Славова водеше едно предаване „Бойко-песнопойко” и всяка седмица този Бойко-песнопойко разучаваше с българските деца една нова песен. Много от тези песни пишех аз. През 1955-та г. ме покани, известният тогава диригент, Михаил Милков, да водя хора на студентите по медицина или така нареченият тогава в София - „Хор на медиците”. Заедно с другия студентски хор - на СУ “Климент Охридски” той беше много известен в София. Двата хора се конкурираха много силно. Този на медиците се състоеше от студенти по медицина – 40 момичета и 40 момчета от трите факултета - Медицински, Стоматоложки и Фармацевтически. С него пътувахме в чужбина, изнасяхме концерти в провинцията.През 1959 г. се организира Първият републикански хоров фестивал в България. Явяваха се всички тогавашни хорове от цялата страна и „Хорът на медиците” стигна до финалния кръг, където вече щяха да се раздават наградите. Тук трябва да отворя една скоба – тогавашните ръководители на Българското радио искат да създадат свой детски хор, обаче за мен не са се и сещали. Аз съм музикален оформител и си работя добре в музикалния отдел, а те, според израза на заместник-директора -Димитър Трайков - търсели някой „мастит диригент”. Но, да се върна на републиканския фестивал. Моят хор го класираха на второ място, със сребърен медал.

През 1959-та година още няма телевизия, няма и други медии, съществува само и единствено Българското национално радио и то е задължено да отразява този фестивал. Събитието е голямо! Така че и нашите началници бяха много вътре в този фестивал и когато чуват за техния Хросто Недялков - оформителя, се гръмват. Повикаха ме след няколко дни и ми заявиха: „Христо, ми ти си бил голям диригент бе, пък ние откъде да знаем?!”. - „Ми, забаравихте ли, аз съм завършил дирижиране в Музикалната академия?!”. - „Абе, знаеш ли, ние имаме тука един голям проблем. Искаме да си направим детски хор, защото засега само радио „София” и радио „Тирана” нямат, всички други източни страни имат и си правят срещи на детските хорове, обменят си материали. А ние нямаме, а организацията за радиоразпръскване ни задължава да си направим детски хор. Ние търсихме някой “мастит диригент”, обаче досега не можахме да попаднем на такъв, би ли желал, ти да направиш детски хор за радиото?” - „Е как,!” казвам, “Разбира се, мен това ми е мечтата, аз правих такъв хор още като гимназист в родния си град и тука вижте, аз работя в детския отдел, защото обичам да работя за деца и с деца. Така, че с удоволствие ще поема тази задача.” И излиза в края на 1959-та година заповед: „Преназначавам музикалния оформител Христо Недялков на длъжност: “ диригент втора категория” с основна месечна заплата 105 лв.” Това бяха малко пари, обаче аз не можех да бъда по-висока категория и така трябваше да се почне. После станах и първа категория, станах и главен диригент и така нататък. Етотака, в началото на 1960-та година бе организиран Детския радиохор и така аз бях избран за негов диригент.

Прекрасно! Гостувал сте в много държави – над 30. Къде бихте се върнал пак? А предлагали ли са Ви да останете в една или друга държава и там да продължите да творите?

Предлагали са ми. Хорът е концертирал досега в около 30 страни, 30 държави на 4 континента. От много от тях имам отлични спомени, да не кажа почти от всичките. С най-интелигентна публика в музикално отношение да кажем са ме впечатлили страни като Австрия или Германия, откъдето имам чудесни спомени. Но аз имам чудесни спомени и от Алжир, те са в друг смисъл, но са също така чудесни, защото нашият хор бе първият класически такъв, който през 1974 г. - 12 години след Алжир. се освободи от Франция и стана независим, гостува в тази африканска държава Много се притеснявахме, как ще ни посрещне тази първична публика, а те толкова много харесаха нашето пеене, че не мога оттам да имам лош спомен. Така че не мога да класирам спомените си. Ако ме питате, коя страна ми харесва най-много, разбира се, че най-много ми харесва България и след нея ще сложа Австрия.

Но България е на първо място?

България е на първо място, защото тук искам да работя и съм го доказал – 45 г., а в БНР имам 48 г. трудов стаж и съм доайен - в цялото радио няма служител, който в момента да има повече години от мен.

Да сте жив и здрав и още много години.! А къде са Ви предлагали да останете?

В Мексико, в Ирландия, в Холандия.... Най-фрапантен е случаят в Мексико. Това беше през 1976 г.. Тогава ние бяхме гости на правителството на Мексико. Нашето концертно тупне бе по повод на конституционната смяна на стария президент с новия. Там срещнах един българин - Асен, забравих фамилията му. От Русе е, гимнастик, който в Мексико бе организирал гимнастическа школа. Като човек - бизнесмен, с бизнес идеи, той реши, че след това, което показах в Мексико, с българските деца, ако аз остана там, да направя такова нещо с мексикански деца - в гр. Мексико, ще бъде един хубав бизнес. Той много ми предлагаше, много ме агитираше, убеждаваше ме, че не става дума за родоотстъпление, не става дума да стана политически емигрант, защото щяха да го уредат някак си, стига да се съглася. Предлагаше ми там и къща с всички екстри и някаква си фантастична заплата, но аз не знаех нито дума испански, ама и да знаех, не бих могъл от мексиканските деца да направя това, което правя от българските. Аз чух тогава как пеят, те пеят абсолютно по друг маниер, абсолютно различен от маниера на българските деца, не знам, не можех да направя такова нещо там, каквото се прави в България. А има и още нещо – където и да отида, колкото и да съм там велик, всички ще кажат „Бе този бе, българинът”. Защо ще ми казват “българинът”? Аз искам в моята държава, където никой не ми казва „този бе, българинът”, където съм си на мястото, с корена съм си. В това „българинът” винаги се влага известно деление, разделение от тяхното и пришълеца, който е отишъл да работи там. Не бих искал да бъда пришълец, така че съм отклонявал и други подобни предложения и съм искал да работя тука смоите певци от детския хор на БНР.

А каква е бройката на децата на детския хор през годините и кои са станали по-известни?

За щастие, бройката не е голяма. Защо казвам за щастие? Защото няма текучество. Което дете дойде да пее, остава докато порасне – момчетата до мутацията, момичетата - някои от тях, даже докато завършат средното си образование. Повечето напускат към 16-17-тата година защото, особено сега напоследък, трябва да ходят на курсове в университета, готвят се за следване, а и в края на гимназията е по-трудно вече, но някои остават и до края и до последния си учебен ден. Аз имам една шега и се шегувам с тях: „Най-много до бала, до абитурентския бал. След това вече не! Те за бала се нагласяват, стават госпожици, нали, след това вече не може.” Горната граница - най- много до там!

А коя е минималната граница? Виждаме, че някои школи правят от 3 г. нагоре, дали е редно?

Не, зависи какъв е предметът на дейност, пеене, музика, но си е най-различна сега. Ако тези 3-4-годишни деца ще пеят, както се пее на тази възраст, защо да не пеят, нека да учат песни да пеят, да възпитават слуха си. Но ако става дума за хорово изкуство, децата, които приемаме ние, момиченцата, са от 7 до 10-годишна възраст, а момченцата – 7-8 годишни най-много. А тези деца - 3 годишните - ги наричаме “стажант-хористи”, ние ги възпитаваме в хорово певчески навици, вокална подготовка, а третата година изучават огромния репертоар, който има този хор и чак тогава те могат да влязат в концертния състав, който изнася концерти и пътува.

А след като завършат получават ли някакъв сертификат?

Не, няма никакъв сертификат, но това, което получават е един по-широк кръгозор, едно много по-стойностно естетическо възпитание, едно отношение към музиката, защото те, докато пеят, много пътуват, срещат се с най-различни хора и получават стремеж да се усъвършенстват. И тази точност и трудова дисциплина, която е била в хора, им остава за цял живот, те не могат тепърва да се разхайтят. Това те ми го признават винаги, когато се срещнем с бивши хористи. Казват ми: „Това, което сте ни научили, не можем да мръднем от него”. И затова всички успяват. Най-добрите гласове - солисти отиват в Музикалната академия. Останалите, макар и с други професии, остават любители на това изкуство и когато видят по улицата афиш за хоров концерт, не преминават на другия тротоар, а отиват в залата. Мнозина пеят в оперните театри из цяла Европа или в хоровете там. Имаме даже солисти. Ето сега, на нашия концерт пя Ина Кънчева. Тя е една млада певица, завладяла оперните сцени по цяла Европа. Може би ще се сетите, преди 3-4 г. тук гостува испанската певица Монсерат Кабайе и представи едно младо българско момиче – това е Ина Кънчева, за която ви говоря. Също една друга наша оперна певица, Олга Михайлова, пя една ария. Имаме и много други, които са по света, имаха ангажименти и не можахме да ги извикаме. Ето във Виена пее Надя Кръстева - тя е на 27 г., до преди 10 години беше моя солистка, дойде на 7 и пя до 18. Пя 13 години при мен, може би и първата подготовка й дадох аз, след това завърши Музикалната академия и след Музикалната академия беше 2 години в Старозагорската опера. Яви се на един кастинг тук, който бе организиран от Виенската опера и в момента Надя Кръстева е агажирана във Виенската опера. За какво мислите, че тя е мецосопран? За операта „Кармен”, за ролята на Кармен, най-трудната роля в оперното изкуство за жени. Даже нашия известен киновед, Ал. Возев, като разбра, че тя е моя хористка и солистка, просто подскочи. “Знаеш ли...”, казва, “...аз като бях преди един месец във Виена и ме заведоха...”, така се изрази, защото не му е било целта да отива на опера, но имал изглежда свободна вечер, ”...и ме заведоха на опера, „Кармен” беше, и в главната роля – българче! Едно младо момиче, ама то красиво, ама то играе, ама то танци, ама то всичко. Като завърши операта 15 мин., 15 мин. Реално, публиката не иска да си тръгне и я принуждаваше да излиза да се покланя, това е невероятно.” Няма по-добра Кармен в момента от тази моя бивша солистка - Надя Кръстева, която играе Кармен във Виена.

За последните години увеличи ли се броят на желаещите да влязат в хора на БНР и кое е най-важното, за да успее едно дете ? То може да полага труд, но кое е най-важното?

Най-важното е да има от природата гласовите данни, те се усъвършенстват, но те не се създават, създава ги природата. И макар, че аз приемам много деца – веднъж на три години приемам нова група, могат да бъдат 40, 50, 60, колкото харесам - има желаещи. Сега на 23-ти ще започне прослушване, записването става тук, на пропуска на радиото, който желае да запише детето си на прослушване, да заповяда.

Възраст?

Възраст, аз казах. Момиченца от 7 до 10 години, а момченца на 7-8 г. Те получават един фиш с упътване, където всичко е написано – къде, в колко часа, кога, какво да пее детето.

Детето пее песнички, Вие го преценявате?

Да.

На 21-ви март ще отбележите 45 години от създаването на българския радиохор. Каква е Вашата лична оценка за този период?

Моята оценка с две думи – като че ли беше вчера! Отстрани, който ме пита, вижда му се много дълъг период и наистина и аз да ми кажат, че 45 години някои е работил еди-какво си и аз ще се очаровам и учудя. Това е твърде много, но аз самият не ги усещам тези 45 години. Като че вчера беше, когато основах хора. Понеже си го работил, не си гледал годините. Задача след задача, гостуване след гостуване, концерт след концерт и то времето минава и аз се чудя как може да са се нанизали цели 45 години. В тези 45 години много, много щастие, много професионално удовлетворение, много хубави спомени, много успехи по целия свят.

Сега да се върнем малко към съвремието. Какво мислите за музиката, която в момента се твори в България? Може ли да се нарече творчество сегашната музика като стилове – рап, хип-хоп, поп-фолк и т. н. Имате ли любим текстописец сега или изпълнител? Музиката, която сега се пише в България?

Това е много общо казано, защото тези дни по телевизията показаха репортаж за откриване на Мартенските музикални дни и там съобщиха, че е изпълнена Втора симфония от Красимир Кюркчийски, световна премиера. И това е музика, която се пише сега, днес.

Ние говорим за съвременната.

Понеже Красимир Кюркчийски за мен е един гениален композитор, Вие знаете, от него е музиката към филма „Козият рог”, това е един гениален български композитор и аз съм толкова щастлив да чуя, че е написал Втора симфония, че с натърпение очаквам кога и къде ще мога да я чуя. Така че, пише се всякаква музика, пише се и хорова музика, пише се естрадна, забавна музика от майстори, а се пише и от самозванци. Нещо повече, самите певци почнаха сами да си пишат музиката, сами да си съчиняват и текстовете. Ами защо го наричам текстове? Може ли поезията в една песен да бъде текст? Текст е, което е във вестника, а това е поезия, това са стихове, написали песен по текст на Иван Вазов например и казали: “текст Иван Вазов”. Поезията на Иван Вазов не е текст, тя е поезия! Така, че това са хора, които нямат представа какво правят. И аз чувам как се рекламират, че първо написали музиката и после търсят някой по тази музика да им напише текст. Става дума за поезия, ама те му казват текст. Композицията означава да прочетеш едни стихове, едно стихотворение от някой поет и то да те впечатли. Ако си композитор, да те впечатли и музиката сама да се роди, ето това е процес на композиране. Не е възможно да създадеш само мелодия и после да й слагаш текст. Ако ще създадеш само мелодия, това трябва да е нещо за пиано, за цигулка, за естраден оркестър. Ето, примерно Вили Казасян, един гений в естрадната музика, има много оркестрови пиеси, в които липсва текст – има само музика, но то се създава така. Да създадеш някаква музика и после някой да ти пришие към нея текст – ами това е отвратително! Значи това е фалш, значи ти нямаш нищо общо с тези стихове, значи твоята музика не кореспондира с тези стихове, защото те са писани после от човек, който н даже не ти е слушал музиката, ами ти си му дал стъпките. По толкова срички на ред и пише там някаква поезия, и думите не са със същото ударение, което се получава много често в онези песни, в които допълнително се слага музиката. В цялата ми музика няма да намерите лошо ударена сричка. И не само в нея и във всичките ми песни. Защо? Аз съм се занимавал и с поезия. Като гимназист бях в литературен кръжок и пишех в родния си град. Обаче когато започнах да композирам реших, че две дини под една мишница не се носят. Или ще бъда композитор или ще бъда поет. Избрах да бъда композитор и винаги съм писал по най-стойностни поети, по стиховете, а не по текстовете. По стиховете на най-стойностните поети.

И така да се обърнем към Вашето финално пожелание към децата на детския радиохор и към нашите читатели, към младите хора.

Ако става дума за моите певци, да са живи и здрави – много ги обичам! Да са все така трудолюбиви, както се представят пред мен! Дано това да запомнят през живота си и след като излязат от хора, дано бъдат такива студенти, дано бъдат такива творци, защото човек може във всяка област да бъде творец. Не е творец само този, който пише или рисува или композира. Ами,не е ли творец този, който създава една сграда, не е ли творец, който създава проекта за една сграда, а не е ли творец, който може да направи една операция и винаги пациентите му да оживяват? Това са все творци. Така че желая на моите певци и на всички млади хора да бъдат трудолюбиви, да се трудят. Всичкото е до желанието да се трудиш. Тогава можеш да станеш добър специалист, в която и област да си се насочил.

Благодарим на акад. Христо Недялков за отделеното време и прекрасното интервю. Желаем му още много години здраве и бъдещи успехи.

Въпросите зададоха:

Димитър Мандраджиев и Владимир Христовски

 

ИНТЕРЕСНО!!!

Детския хор на БНР организира прослушване за приемане на нови хористи, от 23 март до 10 април 2005 г. Кандидатите трябва да имат верен слух и да знаят да изпеят две песни.

Фишовете за кандидатстване, с означена дата и час на явяване, се получават предварително на пропуска в сградата на БНР на бул. "Драган Цанков" № 4

 

НАГРАДИ И ТИТЛИ

- Орден на Святото съкровище "Златни лъчи" с розетка - ЯПОНИЯ.

- Почетен-гост професор на университет "Токай" - ЯПОНИЯ.

- Медал за музикално изкуство "Золтан Кодай" от Министерство на културата на Унгария.

- "Посланик на европейската култура" - Евро. федерация на хоровете към ЕС.

- Орден "Стара планина" I степен.

- Почетен знак "Марин Дринов" на лента - БАН

- "Сирак Скитник" - БНР

- Златна и Кристална лира - СБМТД.

- Лауреат, носител на абсолютни, специални, първи награди, златни медали и дипломи за изключително художествено постижение на много национални и международни хорови конкурси и фестивали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Други интервюта